Петък е. Живея за този ден от сряда.
Събуждам се половин час
преди алармата, но чакам дремейки да се разсъня и погледна пак часовника, за да
се уверя, че не греша. Няма грешка, имам време да се излежавам като през това
време проверявам сънено Фейсбук, за всеки случай. Може пък някой да е писал, докато съм спала. Няма нищо интересно, затова слагам машинално крака на пода Това си е мой
патент - много е важно това движение, Ако го правиш съзнателно, може и да не се
решиш да станеш, но ако както си лежиш просто си изтърсиш краката на пода,
тялото ти е програмирано и си знае какво да прави оттук нататък. Тръгвам да се обличам и изведнъж
променям мнението си от вечерта и вместо да нахлузя прилежно подготвените дрехи
отварям гардероба… и започвам да се чудя какво да бъде. Хм, не че има много
варианти! Гардеробът е претъпкан, а няма нищо подходящо, затова се
примирявам със снощния си избор.
Слизам в кухнята да си приготвя най-важното за началото на
деня – чаша кафе и докато микровълновата неистово бръмчи, зазвучават в
далечината птичи песни, включва се и флейта. Опс, алармата ми! Втурвам се към
стаята си и докато вземам по две три стъпала нагоре и те неистово скърцат, тя вече е събудила не само
хазяйката и детето й, ами и две три къщи наоколо. Грабвам телефона гузна, че
пак съм забравила да я изключа след като станах и докато го правя, погледът ми
попада върху нощното шкафче. Ужас! Щях да пропусна и да изпия лекарството.
Последна капсула антибиотик и нежеланите и ненавременни вирусни и други
инфекции са победени без да отсъствам от работа. Къде ти такъв лукс – да си
лежиш и боледуваш вкъщи?
Половин час след ставане кафето е изпито, всички ритуали за
началото на деня са изпълнени и облечена, обута с маратонките, които
не ме предадоха поне десетина години вече и с раница на гърба тръгвам за
работа.
Развиделява се. Тихо и спокойно е по улиците на квартала. По
това време само аз и някоя от местните лисици се размотаваме наоколо. Пардон,
лисиците се размотават с надеждата, че ще намерят нещо вкусно около домовете на
хората, а аз си вървя много целенасочено към гарата. Крача леко, направо си
подхвърчам. Петък е, най-натоварения ден в седмицата в детската градина, но …
ще свърши и довечера ще празнувам началото на уикенда.
От малка къща излиза възрастен господин с куче на каишка,
което докато се разминаваме се спира и ме поглежда сънено. Горкото, сигурно не
му се ставало толкова рано точно днес.
Излизам от района с кокетните къщички и се понасям по
булеварда към гарата. От билото на хълма се вижда Темза и промишления релеф на
града в този район. Небето е просветляло. Е, не като за слънчев ден, но поне не
вали а и облаците са разкъсани. В небето се извисява покрива на църквата, а
небето зад нея направо сияе в очакване на слънцето. Ще бъде хубав ден и сигурно
ще можем да изведем децата на открито в малкото дворче, което си е дива радост
за тях и изтезание за чувствителни към шума съседи.
Минавам покрай дъба и под краката ми хрускат падналите
жълъди. Мога да посъбера малко, имам още време… Неееее, бебетата ще ги слагат в
устата си. Подминавам и стигам до кестена. Днес не виждам такива, дето да ми
харесат. Вече имам пълна торба от тях а и в джобовете ми има по един. Така де,
за позитивна енергия в джоба, а пък за дейностите в градината - в торбата. Сигурно вече съм привлякла нечие внимание с ежедневните си
сутрешни поклони към земята, докато събирам нападали кестени. Е, какво пък? Още
една странна, малко съмнителна и много чуждоземна жена прехвърлила средната си
възраст. Ако някой пречупи английското си възпитание в непукизъм и безучастно
наблюдение на хората наоколо и се реши да ме пита, ще се оправдая със старческа
деменция.
Вече съм на онова място от пътя си, където поглеждам
часовника. Не зная кога и как това се превърна в навик, но е някак успокояващо
да видиш, че си в графика си и всичко е по план. Хм, понамирисва на невроза, но
не и днес. Днес стресът ми се подготвя за почивка и точно в този момент спи
дълбоко.
Краката ми си знаят пътя и сами се движат, така че аз съм
свободна да се оглеждам наоколо. По алеята към гарата се смесвам с неколцина
тръгнали като мен за работа. Подминава ме чернокож мъж с черен панталон, черни
елегантни боти, черно яке с качулка, което ако не беше толкова износено щеше да
мине и за официално. В ръката си носи черна чанта за документи. Стилно! Ако
трябваше да спазвам етикет за обличане на работното си място, сигурно имаше
какво да науча от него. Но аз съм едновременно учителка, асистентка,
чистачка и понякога готвачка в частна детска градина, където няма униформи или
служебно работно облекло. Няма и ограничения за облеклото, така че дънките ми
са напълно приемливи, а и са много удобни. Поглеждам се отгоре надолу. Днес са
най-старите ми дънки, маратонките са маркови, но и те са ветерани. Якето ми е
топло, но от онези китайските, дето като ги изпереш първият път и си пускат
боята. Така бялото отвътре на качулката ми се превърна в нещо мърляво и
захабено още през първия месец след като купих това яке. Раницата на гърба
довършва картинката и си давам сметка, че не изглеждам много по-различно от строителите
или чистачките, които в този момент също пътуват към работното си място.
Настигам и подминавам жена на средна възраст, среден ръст с
мокра от банята тъмно руса или може би рижа коса. Потръпвам от мисълта за мокра
коса в това хладно време, но тук е обичайна гледка. На перона се спираме
близо една до друга и така, от
любопитство, я поглеждам. Скандинавски тип, с лунички по лицето. Облечена е с
тъмен шлифер спретнато закопчан с колан през талията, пола панталон и кафяви
сандали на болезнено белите си боси крака. Още един културен шок за мен. Цял
живот съм свързвала шлифери, якета и палта с прилежащите им панталони,
чорапогащи или дълги чорапи и затворени обувки или ботуши. Гледката на топла
връхна дреха и боси крака със сандали или дори джапанки ме хвърля в неистово
двоумение как човек оцелява със студени крака. Ще трябва да поработя върху
толерантността си към чуждите порядки. Запечатвам мислите си по темата и се фокусирам
на мърлявата торбичка в ръцете на жената, която в момента вади четка и започва
да сресва мократа си коса. В този момент ми дожалява за нея. Не зная защо, но
има нещо много тъжно в нея. Не лицето й, не очите й, може би мократа й коса, босите й крака и мърлявата
торбичка ме натъжават. Тук жените са толкова напреднали в еманципацията си, че
чак са забравили че са нежния пол. Горди са, че могат и сами да се справят и нямат
нищо против мъжете да се отнасят към тях като с обслужващ персонал и същевременно
другарче за игра. Често срещана картинка е да видиш мъж и жена да вървят по
улицата като тя е натоварена с чанти пълни с продукти, а той маха ръцете до нея
и й говори нещо настоятелно. Може би настоява за нейното внимание към разказа
му за снощния запой с приятелчетата в кръчмата или пък за мача, дето скоро го е
гледал?
За да се разсея се зазяпвам в нахвърляните по скамейките
вестници. Сутрин поставките преливат от Metro и някои от пътниците си вземат четиво за пътя. Защо ги
хвърлят или изоставят веднага не съм сигурна, но имам предположение. На кого ли му
се чете рано сутрин за Брексит, криминални престъпления, обвинения в сексуален
тормоз или дори клюки кой известен с какво бил облечен, от кого бил придружаван
и от кой клуб излязъл снощи? Затова почти всички пътници са забили поглед в
телефоните си. Тази картинка – зомбита вперили поглед в телефоните си ме
преследва и във влака. Въздъхвам и вадя книгата от чантата си. Петък е, във
влака по пътя за работа съм.
След 9 часа започва седмичната ми почивка.
