Това го мога най-добре в петък

Петък е. Живея за този ден от сряда. 

Събуждам се половин час преди алармата, но чакам дремейки да се разсъня и погледна пак часовника, за да се уверя, че не греша. Няма грешка, имам време да се излежавам като през това време проверявам сънено Фейсбук, за всеки случай. Може пък някой да е писал, докато съм спала. Няма нищо интересно, затова  слагам машинално крака на пода Това си е мой патент - много е важно това движение, Ако го правиш съзнателно, може и да не се решиш да станеш, но ако както си лежиш просто си изтърсиш краката на пода, тялото ти е програмирано и си знае какво да прави оттук нататък. Тръгвам да се обличам и изведнъж променям мнението си от вечерта и вместо да нахлузя прилежно подготвените дрехи отварям гардероба… и започвам да се чудя какво да бъде. Хм, не че има много варианти! Гардеробът е претъпкан, а няма нищо подходящо, затова се примирявам със снощния си избор.

Слизам в кухнята да си приготвя най-важното за началото на деня – чаша кафе и докато микровълновата неистово бръмчи, зазвучават в далечината птичи песни, включва се и флейта. Опс, алармата ми! Втурвам се към стаята си и докато вземам по две три стъпала нагоре и те неистово скърцат, тя вече е събудила не само хазяйката и детето й, ами и две три къщи наоколо. Грабвам телефона гузна, че пак съм забравила да я изключа след като станах и докато го правя, погледът ми попада върху нощното шкафче. Ужас! Щях да пропусна и да изпия лекарството. Последна капсула антибиотик и нежеланите и ненавременни вирусни и други инфекции са победени без да отсъствам от работа. Къде ти такъв лукс – да си лежиш и боледуваш вкъщи?

Половин час след ставане кафето е изпито, всички ритуали за началото на деня са изпълнени и облечена, обута с маратонките, които не ме предадоха поне десетина години вече и с раница на гърба тръгвам за работа.

Развиделява се. Тихо и спокойно е по улиците на квартала. По това време само аз и някоя от местните лисици се размотаваме наоколо. Пардон, лисиците се размотават с надеждата, че ще намерят нещо вкусно около домовете на хората, а аз си вървя много целенасочено към гарата. Крача леко, направо си подхвърчам. Петък е, най-натоварения ден в седмицата в детската градина, но … ще свърши и довечера ще празнувам началото на уикенда.

От малка къща излиза възрастен господин с куче на каишка, което докато се разминаваме се спира и ме поглежда сънено. Горкото, сигурно не му се ставало толкова рано точно днес.

Излизам от района с кокетните къщички и се понасям по булеварда към гарата. От билото на хълма се вижда Темза и промишления релеф на града в този район. Небето е просветляло. Е, не като за слънчев ден, но поне не вали а и облаците са разкъсани. В небето се извисява покрива на църквата, а небето зад нея направо сияе в очакване на слънцето. Ще бъде хубав ден и сигурно ще можем да изведем децата на открито в малкото дворче, което си е дива радост за тях и изтезание за чувствителни към шума съседи.

Минавам покрай дъба и под краката ми хрускат падналите жълъди. Мога да посъбера малко, имам още време… Неееее, бебетата ще ги слагат в устата си. Подминавам и стигам до кестена. Днес не виждам такива, дето да ми харесат. Вече имам пълна торба от тях а и в джобовете ми има по един. Така де, за позитивна енергия в джоба, а пък за дейностите в градината  - в торбата. Сигурно вече съм привлякла нечие внимание с ежедневните си сутрешни поклони към земята, докато събирам нападали кестени. Е, какво пък? Още една странна, малко съмнителна и много чуждоземна жена прехвърлила средната си възраст. Ако някой пречупи английското си възпитание в непукизъм и безучастно наблюдение на хората наоколо и се реши да ме пита, ще се оправдая със старческа деменция.

Вече съм на онова място от пътя си, където поглеждам часовника. Не зная кога и как това се превърна в навик, но е някак успокояващо да видиш, че си в графика си и всичко е по план. Хм, понамирисва на невроза, но не и днес. Днес стресът ми се подготвя за почивка и точно в този момент спи дълбоко.

Краката ми си знаят пътя и сами се движат, така че аз съм свободна да се оглеждам наоколо. По алеята към гарата се смесвам с неколцина тръгнали като мен за работа. Подминава ме чернокож мъж с черен панталон, черни елегантни боти, черно яке с качулка, което ако не беше толкова износено щеше да мине и за официално. В ръката си носи черна чанта за документи. Стилно! Ако трябваше да спазвам етикет за обличане на работното си място, сигурно имаше какво да науча от него. Но аз съм едновременно учителка, асистентка, чистачка и понякога готвачка в частна детска градина, където няма униформи или служебно работно облекло. Няма и ограничения за облеклото, така че дънките ми са напълно приемливи, а и са много удобни. Поглеждам се отгоре надолу. Днес са най-старите ми дънки, маратонките са маркови, но и те са ветерани. Якето ми е топло, но от онези китайските, дето като ги изпереш първият път и си пускат боята. Така бялото отвътре на качулката ми се превърна в нещо мърляво и захабено още през първия месец след като купих това яке. Раницата на гърба довършва картинката и си давам сметка, че не изглеждам много по-различно от строителите или чистачките, които в този момент също пътуват към работното си място.

Настигам и подминавам жена на средна възраст, среден ръст с мокра от банята тъмно руса или може би рижа коса. Потръпвам от мисълта за мокра коса в това хладно време, но тук е обичайна гледка. На перона се спираме близо една до друга и така,  от любопитство, я поглеждам. Скандинавски тип, с лунички по лицето. Облечена е с тъмен шлифер спретнато закопчан с колан през талията, пола панталон и кафяви сандали на болезнено белите си боси крака. Още един културен шок за мен. Цял живот съм свързвала шлифери, якета и палта с прилежащите им панталони, чорапогащи или дълги чорапи и затворени обувки или ботуши. Гледката на топла връхна дреха и боси крака със сандали или дори джапанки ме хвърля в неистово двоумение как човек оцелява със студени крака. Ще трябва да поработя върху толерантността си към чуждите порядки. Запечатвам мислите си по темата и се фокусирам на мърлявата торбичка в ръцете на жената, която в момента вади четка и започва да сресва мократа си коса. В този момент ми дожалява за нея. Не зная защо, но има нещо много тъжно в нея. Не лицето й, не очите й, може би  мократа й коса, босите й крака и мърлявата торбичка ме натъжават. Тук жените са толкова напреднали в еманципацията си, че чак са забравили че са нежния пол. Горди са, че могат и сами да се справят и нямат нищо против мъжете да се отнасят към тях като с обслужващ персонал и същевременно другарче за игра. Често срещана картинка е да видиш мъж и жена да вървят по улицата като тя е натоварена с чанти пълни с продукти, а той маха ръцете до нея и й говори нещо настоятелно. Може би настоява за нейното внимание към разказа му за снощния запой с приятелчетата в кръчмата или пък за мача, дето скоро го е гледал?

За да се разсея се зазяпвам в нахвърляните по скамейките вестници. Сутрин поставките преливат от Metro и някои от пътниците си вземат четиво за пътя. Защо ги хвърлят или изоставят веднага не съм сигурна, но имам предположение. На кого ли му се чете рано сутрин за Брексит, криминални престъпления, обвинения в сексуален тормоз или дори клюки кой известен с какво бил облечен, от кого бил придружаван и от кой клуб излязъл снощи? Затова почти всички пътници са забили поглед в телефоните си. Тази картинка – зомбита вперили поглед в телефоните си ме преследва и във влака. Въздъхвам и вадя книгата от чантата си. Петък е, във влака по пътя за работа съм. 

След 9 часа започва седмичната ми почивка.

Don't Quit

When things go wrong, as they sometimes will;

When the road you're trudging seems all uphill;

When the funds are low and the debts are high;

And you want to smile but you have to sigh.

When all is pressing you down a bit-

Rest if you must, but don't you quit

Success is failure turned inside out;

The silver tint on the clouds of doubt;

And you can never tell how close you are;

It may be near when it seems far.

So stick to the fight when you're hardest hit- 

It's when whings go wrong that you must not quit.

John Greenleaf Whittier 

Седем начина да се справим с ученик в началните класове, който отказва да прави каквото и да е

Няма лесен отговор как да се справим с вечно отказващият да работи малък ученик, но Клеър Лотрие, която е заместник директор в Henwick Primary School в Лондон споделя няколко стратегии, които могат да ни помогнат и с най-упоритият ученик.

Когато става въпрос да се разправяте с ученик, който отказва редовно, не е нужно да ви казвам, че няма магическа пръчка, която да разреши проблема. Всички сме го преживявали, а ако вие все още не сте – в някакъв момент това вероятно ще стане.

Всеки „несъгласен“ отказва да прави различни неща по различни причини. Все пак, ето няколко общи стратегии, които може да ви помогнат следващият път, когато се изправите пред такъв ученик.

1. Използвайте силата на „и все пак...“

Това го научих от нашият училищен педагогически съветник. Може да бъде ефективно, когато трябва да се справиш с ученик (или възрастен), който е заседнал в негативен цикъл и отказва да направи нещо, защото е убеден, че не може. Можете да използвате фразата „И все пак...“ като начало на изречение, за да му припомните за момент, когато той е успял да направи това, за което сега казва, че не може. Например:

Ученик:  Няма да ида в часа по математика, защото не мога да решавам задачите.
Ти: И все пак, миналата седмица ти реши всички задачи.

2. Предизвикайте мисленето като използвате въпроси вместо твърдения

Tази стратегия ми беше споделена на обучение основано на когнитивната поведенческа терапия (cognitive behavioural therapy), от където идва идеята, че нашите мисли диктуват чувствата ни, което на свой ред контролира поведението ни. Идеята е, че ако променим мислите, си можем да променим чувствата си и накрая да променим поведението си. Така че, ако един ученик отказва на направи нещо, трябва да използвате въпроси, за да му помогнете да се противопостави на негативните си мисли. Това зависи от ситуацията, но въпросите биха могли да бъдат: "Това наистина ли е вярно?" "Сигурен ли си в това?" "Кога се оказа, че това не е вярно?" "Какво друго обяснение би могло да има?" "Кои от твоите силни страни могат да ти помогнат?"

3. Направете разумни поправки/корекции

Това е тънка линия. Понякога да направиш твърде голяма корекция може да се обърне срещу вас. Да кажем, че ученик редовно отказва да идва в училище сутринта, обаче в общи линии след това е добре през останалата част на деня. В този случай, може би всичко, от което се нуждае този ученик е да има определен възрастен, който да е готов да го посрещне или да има конкретна ежедневна първа дейност в училище, например Четене. Това би могло да му помогне да преодолее проблема. Ако можете да направите лесни корекции, то би си струвало да се опита.

4. Разсейване

Понякога отклоняването на вниманието за кратко време от настоящия проблем може да бъде по-ефективно в дългосрочен план. Опитайте да говорите на ученика за нещо друго, което предстои в близко време или дори за времето. Да се върви и говори по едно и също време също може да бъде полезна стратегия. След това, когато се върнете към проблема, ученикът може да е в по-добра нагласа да се изправи срещу него и да ви слуша.

5.  Бъдете наясно със слабото му място

Това води до разсейване, но тук ключът са отношенията ви с конкретния ученик и какво знаете за него. Работила съм с ученици, които дори в средата на пълен отказ, смекчават тона, когато ги попитам за техния домашен любимец например. Това е начина да се смени настроението им и да се поставят в по-добра позиция, за да приемат, че трябва да направят това, което отказват да свършат.

6. Ограничете възможностите

Ако можете и е подходящо, предложете на ученика две възможности, които да са приемливи и за вас. Това може да улесни ситуацията, защото учениците чувстват, че запазват някакво ниво на контрол чрез избора, който могат да направят, докато вие сте щастливи, защото какъвто и избор да направят, той ще върши работа и на вас.

7. Бъдете подготвени за това, че няма да има бързо оправяне

В края на краищата, ключът към истинското справяне с постоянен отказ е да се разплете ситуацията и да се разбере какво я отключва за това дете. Често, няма да бъде лесно да се разреши проблема с едно действие, но това ще ви помогне да се придвижите напред към намиране на разрешението. Важно е също да се сподели грижата. Уверете се, че училищното ръководство знае за отказа на ученика и че вие постоянно и системно прилагате вашата политика за управление на поведението в училище. Последно, но не маловажно - не приемайте системния отказ лично: рядко е заради вас, дори и да изглежда че е.

Клеър Лотрие е заместник директор в Henwick Primary School в Лондон. Тя също е колумнист в Tes  и публикува в Tweeter под @OhLottie

https://www.tes.com/news/school-news/breaking-views/seven-ways-tackle-primary-student-who-refuses-do-anything

Децата - бъдещето, което програмираме

Какво ще е бъдещето на човечеството зависи от това какви са децата днес. Може би банално, но всеки, който работи с деца знае, че е вярно.
Децата се раждат обусловени от гените на родителите си, но изграждат характера и навиците си под влияние на средата, в която живеят. Това е, което наричам "програмиране". Понякога те се освобождават от влиянието, но често то определя живота им. 
Много са факторите, определяни като среда на живот, но според мен основните, тези които залагат началната посока на развитие на детето са семейството и училището*.
Семейството
Има изобилие от книги представящи надълго и нашироко влиянието на семейството върху здравето, живота и развитието на детето. Ясно е, че от това дали семейството е от двама родители, дали те живеят щастливо, дали могат да обезпечат детето си финансово, дали му отделят вниманието и се грижат за него, колкото е необходимо, са основни неща, които понякога определят посоката, в която тръгва развитието на детето, но ... Мисля си за нещо друго, мисля си за посланията, които интуитивно изпращаме, за действията ни, с които възпитаваме, когато дори не го съзнаваме.
Ако обичаме да четем, ако в домът ни има книги, вероятността децата ни да четат е много по-голяма, отколкото ако книгите са в кашон прибрани "на село" или на тавана. 
Как общуваме с околните? Как разговаряме, поздравяваме ли, учтиви ли сме, уважаваме ли старите си родители макар и да са се вдетинили, клюкарстваме ли зад гърба на познатите си,  злорадстваме ли ако някой не сполучи? 
Децата попиват това поведение, те го приемат като норма и тъй като родителите са пример за подражание - като еталон, по който ще изграждат своите социални умения. Много често децата слушат вкъщи иронични коментари за училището и учителите си, тогава те изграждат същото отношение, което преминава и към отношението към образованието като цяло. 
Наблюдавала съм малки момиченца с къси бодита, лакирани нокти, следи от грим и цветни кичури в косите. Момченца, с глави нашарени с какви ли не фигури с машинката за подстригване. Всеки път си задавам въпроса: Какво е посланието? Какво качество на характера, каква морална и естетическа позиция се изграждат по този начин? Минималистичният стил на обличане и гримът на момиченцата ми навява единствено и само представата за една древна професия. Едва ли това е далечната цел на майката, която е поощрила или дори сама подбрала стила на детето си. За момченцата с нарисуваните главички дори нямам представа какво точно трябва това да представлява. 
Училището
Мястото, където децата прекарват по-голямата част от времето си. Мястото, където се предполага те да развият интелекта си, да натрупат знания, умения и да израснат като личности. Мястото, където детето започва да общува с връстници и намира нови модели за подражание. Да, училището изгражда над това, което е поставено като основа вкъщи, но влиянието му върху развитието на детето е безспорно.
Какво формира училище, основано върху лъжата, че има правила, които трябва да се спазват, но всъщност правилата всеки ден се заобикалят, понякога и от самите учители, пред очите на учениците? Ако правилата са си правила, докато ... не дойде татко да се разправя с учителката/ директора и тогава правилата се оказват само пожелателни? Да, въпросът е риторичен. Формира неуважение към институцията, към правилата (това може и да прерасне в неуважение към законите), формира социално двуличие - уж сме за реда, а пък ако може за нас той да не важи. Познато поведение, нали?
Друго много важно послание, което училището, учебната система отправя към децата е начинът, по който те учат. Дали се изисква от тях да бъдат добри слушатели и изпълнители, дали им се дава наготово и те само трябва да научат и повтарят това, което друг им е казал (в случая - учителят) или ученето им е път на откритие, опити, грешки, предположения и експерименти. Дали изказването им започва с "Аз мисля, че..." или е по-скоро преразказ на нечии думи без никакъв зачатък дори на собствено мнение.
Говори се, че училището не подготвя за реалния живот. Да, така е, поне в България. Докато повечето класни стаи са подредени като кинозали и учениците трябва да слушат, отговарят на въпроси като повтарят написаното в урока, учат уроците и ги повтарят когато ги изпитват - така ще е.
Това обаче е външната страна, която всеки вижда. Има и друго - скрито от погледа, понякога дори на учителя. Какво съдържат уроците? Какво е посланието в тях? На какво учат децата? Дали информацията е достоверна, пълна, достатъчна? Пример: Историята на България - ако има наука, която да е в пряка услуга на властта, това сигурно е историята, която се изучава в училище. Примерите за това са безброй, но и не само в България е така. Премълчаните факти, редактираните събития, пропуснатите детайли придават нов смисъл на историята. Така турското робство се превръща в нещо различно, партизанските отряди стават героични, липсват предателствата, страха и малодушието проявени тук или там, от този или онзи. Ако по мое време изучаването на българската история трябваше да ни възпита в родолюбие, сега не зная в какво се възпитават децата. Ако се четат учебниците - в нищо. Просто някаква информация. Добре, че все още учителите от "старата школа" дават своя принос за възпитанието в патриотизъм и родолюбие.
И пак за влиянието на учебния материал, за учебната среда, но извън България. От 23 юни 2016 говорейки за Обединеното Кралство се говори за Брексит. Много хора се чудиха как е възможно това да се случи, как може да им мине на британците сериозно мисълта да излязат от Европейския съюз? 
Работейки в английски училища имах възможност да видя какво има в библиотеките на класа и на училището. Там има разнообразна литература, като повечето от книгите са от английски автори... и почти нищо от световно известните автори за деца. Няма да срещнете Братя Грим, Андерсен, Шарл Перо, Екзюпери и дори Астрид Линдгрен е рядкост. Може обаче да се видят преразказаните от местни автори произведения. Как ви се струва това? Дали тези деца научават, че съществуват автори извън Кралството, които не само Европа, но и цял свят чете и препрочита? 
Относно учебната програма - всяко училище само изгражда своята като има за основа рамката зададена от министерството. Не видях обаче нищо за историята, географията на Европа. Какво да очакваме от поколение, израснало с екзотиката на Африка, историите за Антарктида, но незнаещо, че островите, на които е разположена Великобритания принадлежат на континента Европа? И това игнориране на Европа като история, география не е от вчера. Дали е случайно? И не е ли закономерен резултатът от вота, разгледан в този контекст?
 Това са само примери как ние и обществото моделираме, програмираме нашите деца. Каквито и да са те, причината за това сме ние. Време е да го осъзнаем.


*Тук използвам Училище като обща дума за всички учебни заведения, през които преминава детето - от яслата до ...докато завърши 12 клас.

Ролята на самоконтрола в детските години

През 1958 год. учени във Великобритания започват проучване на живота на деца родени в една и съща седмица през март същата година. Те изследват условията, в които е протекла бременността, как е преминало раждането, в какви условия живее детето, какви са физическите и психическите му качества, как се справя в училище и много други, но също се опитват да разберат защо някои деца следват неотлъчно успешна траектория в живота си, докато други се препъват и пропадат. Една от идеите възникнали от тези изследвания е важността от самоконтрола в детството като предпоставка за успех по-късно.Най-известният пример за това е познат като „маршмелоу тест“ – експеримент извършен от психолога Уолтър Мишел в университета Станфорд в края на 60те години на 20 век. Експериментът се състоял в следното: На деца в предучилищна възраст се предлага бонбон маршмелоу (или бисквитка, или друго лакомство) и им се казва, че те могат или да изядат веднага лакомството или да почакат двадесет минути и да получат две лакомства вместо едно. Някои деца излапват предложеното  веднага щом учените обърнат гръб, докато други са способни да устоят на изкушението, макар и  да трябва да си затворят очите, тананикат измислени от тях самите песнички или ритат масата, за да се разсеят от мисълта за изкушението.  Години по-късно, психолозите се срещнали отново с децата и открили, че онези които имали по-добър самоконтрол и са изчакали двадесет минути са се представили по –добре на приемните изпити за колеж, били по-способни да се справят с напрежението и стреса и дори по-малко склонни към напълняване. Тези резултати пораждат идеята, че самоконтролът в детството предвещава нашето здраве и благосъстояние в бъдеще.В друго изследване учените идентифицират децата, които се оказва че имат слаб самоконтрол чрез няколко теста за седем или единадесетгодишни деца. Тестовете изследват:-дали детето се нуждае постоянно от дребни забележки;-дали се държи лошо когато учителят е вън от класната стая;-дали не знае какво да прави със себе си;-дали никога не се задържа към нищо задълго;-дали понякога е нетърпелив/а, но понякога – безразличен/а. Общо взето, отчита се, че децата имат самоконтрол ако:
-могат да отложат „момента на удоволствието“;-контролират своите емоции и поведение;-задържат вниманието си и са упорити в изпълнението на задачата си.
Учените свързват резултатите от изследването си с различни показатели на човешкото здраве като кръвно налягане, холестерол и индекса на телесна маса, измерени на средна възраст при същите хора, в комбинация с изследване на психологическото им здраве.Децата, показали ниски резултати на самоконтрол при тези изследвания били повече склонни да имат здравословни проблеми в зряла възраст. Подобни изследвания направени на същите деца доказали, че тези от тях които имали силен самоконтрол в детска възраст били по-склонни да си осигурят по-висок социално икономически статус, да работят на отговорни длъжности и по-малко склонни да останат продължително време безработни. В резултат на тези изследвания, някои учени сега са убедени, че качества като търпението и постоянството са толкова важни за постигането на успех в живота, че трябва да бъдат усвоявани от ранна възраст.Всичко това се прибавя към все по-ясното осъзнаване на идеята, че когато става дума за намиране на щастието, здравето и благополучието в живота, би било полезно първо да се изградят социални и емоционални умения наравно с интелектуалните. Успехът в много професии и в предизвикателствата на живота изискват от хората по-скоро да бъдат усърдни, отговорни и да си вършат работата докрая, отколкото да бъдат неповторимо интелигентни.

Превод от "The Life Project" на Хелен Пиърсън

Стихотворение, което се изрича тихо

Тези дни попаднах на книжка със стихове от деца. Нямах време да я прочета цялата, затова само я разлистих. Това стихотворение веднага ме грабна.

A poem to be spoken silently

It was so silent that I heard
my thoughts rustle
like leaves in a paper bag...

It was so peaseful that I heard
teh trees ease off
their coats of bark...

It was so still that I heard
the paving stones groan
as they muscled for space...

It was so silent that I heard
a page of this book
whisper to its neighbour,
'Look, he's peering at us again...'

It was so still that I felt
a raindrop grin
as it tickled the window's pane...

It was so calm that I sensed
a smile crack the face
of a stranger...

It was so quiet that I heard
the morning Earth roll over
in its sleep and doze
for five minutes more...

Pie Corbett

Ето го и превода на български. Не е същото, защото думите понякога при превод губят нюансите в значението си, но ...😖

Стихотворение, което се изрича тихо

Беше толкова тихо, че чух
мислите си да шумолят
като листа в хартиена торба...

Беше толкова спокойно, че чух
дърветата да разхлабват
палтата си от кора...

Беше толкова безшумно, че чух
паветата да простенват
докато се бутаха за място...

Беше толкова тихо, че чух
страница от тази книга
да прошепва на друга:
"Виж, той пак се взира в нас!"...

Беше толкова безмълвно, че усетих
дъждовната капка да се подсмихва,
докато гъделичкаше стъклото на прозореца...

Беше толкова спокойно, че почувствах
усмивката, която пропука на
лицето на непознат...

Беше толкова тихо, че чух
как утринната Земя се завъртя
в съня си и задряма за още пет минути...

Как подкрепяме социалните злини

"Продължителността на социалните злини не се дължи на факта, че ние не знаем кое е правилно, но на факта, че ние предпочитаме да продължим да правим това, което не е редно".

                Ричард Хенри Тоуни - британски историк, социален критик, християн-социалист и защитник на идеята за образование за възрастни. 

Напълно съм съгласна, въпреки че цитатът е от преди приблизително един век. 

Когато нещо не е редно (например: даването на подкуп), но ти избираш да го направиш, защото смяташ, че "всички правят така", т.е. това е общоприетият модел - е тогава това социално зло ще продължава да вирее. 

Говорим си против политиците, защото са корумпирани, защото искат само да ползват облагите на властта, вместо да изпълняват отговорностите си, но... търсим някой По-нагоре, когато имаме проблеми, за да ни ги разреши "по втория начин". Или мислим в коя партия е по-изгодно да се включим, че да ... каквото и да сме си наумили да се случи. Тогава?