Това не е моя работа!

Невероятното странстване на Харолд Фрай

"Светът е съставен от хора поставящи единия си крак пред другия; 
а животът може да изглежда обикновен просто защото човекът, който го живее е правил това много дълго време."
                                                                                                       Рейчъл Джойс
Откъс от Невероятното странстване на Харолд Фрай

Една много силна книга, която ме накара да се замисля, да променя нещо от начина. по който гледам на трудностите и баналните неща в ежедневието...Поне така се надявам да е станало.

Харолд е наскоро пенсиониран възрастен мъж, който живее със съпругата си в Южна Англия. Той е затворен и мълчалив и дори не вече не разговаря със съпругата си, а животът му е монотонен и скучен. Един ден Харолд получава писмо от Куини - стара приятелка, която живее някъде в Северна Англия и той не е чувал от много години, в което тя му пише, че е болна от рак и скоро ще си отиде. Той пише отговор на писмото й и излиза да го пусне. Тръгва към пощенската кутия с обувките си за яхта и без яке... и не спира да върви докато не пристига в болницата, където е Куини. На това необичайно странстване или по - точно поклонение (като пилигримите, които са вървели много мили за да изпълнят мисията си), той тръгва след думите на младата продавачка в местния магазин, че ако силно вярваш, че болният ще оздравее то твоите мисли ще го пазят и чудото ще се случи.
Харолд преминава през много трудности и изпитания, които неочаквано дори за себе си преодолява. Среща много хора по пътя си, променя се. Става по-общителен, започва да слуша хората и да се интересува от съдбите им. В началото на пътя хората се отнасят към него като към чудак, малко смахнат старец, който си е наумил нещо, но после историята му придобива популярност чрез вестниците и телевизията и Харолд се сдобива със спътници. Идеята му да върви пеша, за да може да поддържа живота на Куини се размива, изкривява, опорочава. Скоро той бяга от "последователите си", за да може наистина да пристигне там, където е тръгнал.
По време на пътуването си възрастният мъж започва да си припомня живота си в отделни фрагменти, в детайли отдавна забравени в миналото, за жена си, за сина си. През цялото време мисли за тях, тъгува за тях, особено за сина си. Аз очаквах на края на книгата те да се срещнат, но ... всъщност синът се е самоубил преди много години, а оттогава Харолд и Морийн (жена му) постепенно са изгубили връзката помежду си. Това се променя по време на пътуването на Харолд. Двамата бавно и мъчително преминават по пътя на осъзнаването на болката, която ги мъчи след смъртта на сина им и прошката, която си дължат.
В края на пътуването Харолд вижда Куини, но не може да й помогне, защото положението й е много тежко. Смъртта за нея е избавление и успокоение, но и Харолд е спокоен, защото този път той е направил всичко за да помогне. Морийн е тази, която отива да го посрещне в края на неговото пътуване и да го отведе вкъщи. Отнощенията между тях вече са различни и приличат повече на това, което са имали като младо семейство.

Невероятно ме впечатли това за преодоляването на трудностите като просто продължаваш напред. В случая с Харолд това е трудността да продължаваш да вървиш когато краката ти са подбити и кървят, когато обувките ти се разпадат и нямаш нито карта, нито компас, за да се ориентираш по пътя си. Това е моментът, в който той си казва, че просто трябва да слага крак пред крак, машинално, без да мисли, така както е живял обикновения си скучен и банален живот досега.
Имах възможност да изпробвам тази рецепта :-) Наистина работи! Ако използваме актуалните понятия от психологията днес това би трябвало да е resilience (жилавост, издръжливост) - способността да се възстановиш бързо от трудностите и проблемите.

Танцувалните епидемии

Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:

Време да се родиш и време да умреш,

време да засадиш и време да изкорениш това, което е засадено;

Време да убиеш и време да излекуваш;

Време да разрушиш и време да изградиш;

Време да ридаеш и време да се смееш;

Време да оплакваш и време да танцуваш...

Глава 3, Еклесиаст

От какво ли не е боледувало човечеството? Най-странното му заболяване се оказва че са ... танците! И то не какви да е, ами разпространени като епидемия.

Първите известни случаи на подобна епидемия били още през VII век и продължили чак до XVII век, когато изведнъж спрели. Един от най-ранните изблици на масови танци бил някъде през 20-те години на XI век в град Бернбург, когато 18 селяни започнали да пеят и танцуват около църквата, с което попречили на коледната молитва. Още такива случаи имало и през XIII век. През 1278 година около 200 души танцували на мост над река Маас и това довело до срутването му. Първите наистина големи избухвания на епидемията били през XIV век. На 24 юни 1374 година една от най-големите епидемии започнала от Аахен в Свещената Римска империя и се разпространила в Кьолн, Фландрия, Франкония, Ено, Мец, Страсбург, Тонгерен, Утрехт, Люксембург и Италия. Случаите продължили през 1375 и 1376 година в териториите на днешна Франция, Германия и Холандия, през 1381 година в Аугсбург, през 1418 в Страсбург, през 1428 в Шафхаузен и Цюрих. През 1518 година пък, в Страсбург избухнала една от най-добре документираните танцувални епидемии, известна като Танцувалната чума. Началото й било през юли, когато мисис Трофеа започнала да танцува разгорещено по улиците на Страсбург. Това продължило между 6 и 8 дни. За една седмица, към танците се включили още 34 души, а след месец танцуващите вече били около 400, като повечето от тях били жени. Огромното натоварване и изтощение в крайна сметка довело до там, че епидемията взела няколко жертви, като според полицията в един период бройката им била по 15 на ден. Това е описано в редица исторически документи, като лекарски бележки, местни и регионални хроники и дори в бележки издавани от общинския съвет. Случаите продължили – през 1536 година в Базел, през 1551 година в Анхалт. Към средата на XVII век манията изчезва, като най-добре документираните случаи си остават тези от 1374 и 1518, за които има много сведения. Хипотезите относно причинителя на епидемиите са различни и все още не е ясно дали това е било истинска болест или социален феномен. Една от най-популярните теории е, че танцуващите са били натровени с мораво рогче. Това е паразитна гъба, която се среща при някои растения и през средновековието е известна като Огън на Св. Антоний. По време на наводнения и влажни периоди гъбата може да е засягала посевите, от които хората са се хранели. Натравянето с мораво рогче се нарича ерготизъм и може да причини конвулсии и халюцинации, но не обяснява останалата част от странното поведение на танцуващите. През XX век шведският химик Алберт Хофман използва алкалоиди на моравото рогче за да изолира за първи път психоактивното вещество LSD. Според друга теория симптомите на епидемията били много сходни с енцефалит, епилепсия и тиф, но също като ерготизма те не съвпадат с всички симптоми. Смята се за възможно и че хората са започнали да танцуват в резултат на стреса породен от природните бедствия в онази епоха и болестите. В годините предхождащи епидемията от танцуващи обикновените хора страдали от лошо време, слаба реколта и непосилни данъци наложени от църквата и богатите господари. В същото време църквата и манастирите вместо да се грижат за душите на вярващите и да спазват каноните на религиозния живот тънели в разкош и похот. Върлували епидемии от чума и треска, които отнемали живота на изнемощелите от глад хора. Избухвали въстания, които бързо и жестоко били потушавани. Някои учени описват танцувалната мания като резултат от “споделен стрес” – хората танцували, за да се разсеят от постоянните стрес и бедност.

Източник: A Time to Dance a Time to Die 
                 (the extraordinary story of the dancing plague of 1518) от John Waller

За езика и нравите

Какво ли не се среща из публикациите и коментарите във Фейсбук. Дори няма да споменавам писането с латински букви, т.н. “шльокавица”. Оправданията, че се ползва, защото нямало как да се пише на кирилица, защото авторът е в чужбина са смешни дори за дете, което вече познава настройките на компютъра. Още по-безумно е, когато някой се опита да критикува или просто да посочи грешките, авторът на въпросните бисери да му се изрепчи: "Да не сме в час по български?".

Дали ще прочетеш:

“ Eto i moqt rezultat za Velik den” (отдолу има публикувана снимка на боядисани яйца)

или

“Ай кант ъндъстен уот аре ю толкин то ме.” - Резултатът е същият.

Не мисля да се занимавам с очевидното, по-скоро мисля да събера и представя някои от многобройните грешки, които така безгрижно съществуват в публикациите на Фейсбук.

Не мога да се стърпя и да не коментирам, но предлагам и на вас, четящите тези редове да си кажете думата.

Примери:

1. Текстът на снимката! :-) Типичен пример за това, как грешка може да промени смисъла на речта. Така вместо: “Търсим продавачка” от обявата разбираме, че “ Търси ме продавачка”. Е, освен да пожелая на човека писал обявата, този дето го търси бързо да го намери, друго не ми идва на ум. (А дали е търсим или търсиме се учи в класовете от начален етап. 

Правилото е простичко - ако глаголът завършва на М в 1 л. ед. ч. - в 1 л. мн. ч. завършва на МЕ. Ако не е такъв случая - няма МЕ ;-)

слушам - слушаме / търся - търсим

2. Здравей те група някой може ли да ми даде информация за колежи в смисъл завършила съм висше в БГ Агрономство.тук искам да запиша нещо като квалификация или незнам точно как са нещата.Някой може ли да ми даде някаква информация. Благодаря.

Коментар: Здравейте е една дума. Липсват точка, въпросителен знак и главни букви. Не знам - две думи (отрицателна частица Не и глагол Знам). Думата Или е употребена неправилно. В контекста на изречението трябва да се употреби И.

3.  Зашто сме такива българите неси помагаме и само трябва дасе лажем.

Без коментар.

Не всяко „Браво!"

Не всяко „Браво!" е достойно.      

Не всяко „Долу!" е позор.

Не всеки химн — заупокоен.

И не хвалебствен — всеки хор.

Не всички лаври са победа.

Не всяка загуба е крах.

Не всяка истина — последна.

Не всяка грешка — смъртен грях.

Не всяка прошка е пощада.

И не надгробен — всеки кръст.

Най-истински когато пада човек доказва своя ръст.

Надежда Захариева

Намерете си два часа...

Намерете си два часа за мислене.

Вашите два часа на ден.

Влизайте там като в древен театър.

Като в храм се издигайте.

Нека това бъдат часове на вашето

завръщане към себе си.

Нека бъдат разбиране на същността.

Там истината да е новородена и гола

да крещи, да реже слуха ви,

да опва чертите, да ви търси с още неясни очи.

Прежалете си нощите.

Откъснете два часа за мислене.

Ако щете от своята работа,

от зеленчука и хляба,

които купувате,

от непоносимия въздух на улицата,

от любовния прилив…

Намерете вашите жестоки два часа.

Ще ви има чрез тях.

Рада АЛЕКСАНДРОВА

За мълчанието

Пастор Мартин Нимьолер не е евреин, а немец, но се озовава в лагера Дахау, поради отказа си да се съгласи с вършеното от нацизма. След края на Втората световна война, през 1946 година, правейки равносметка на събитията, които е преживял, той казва следното:

Когато нацистите дойдоха за комунистите 

аз мълчах! Не бях комунист.

Когато затвориха социалдемократите –

аз мълчах. Не бях социалдемократ.

Когато дойдоха за профсъюзите –

аз мълчах. Не членувах в профсъюз.

Когато дойдоха за евреите –

аз продължих да мълча. Не бях евреин.

Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.

"To be treated with indifference is the greatest tragedy a Human Soul can suffer."  Tonny K. Brown